Промени в градската тъкан на София след края на социализма

В тази статия¹ разглеждам физическите промени в градската тъкан на българската столица от последните години. Прилагам два корпуса академична литература, които се отнасят до постсоциалистическия и до постмодерния градски преход. Представям емпирични наблюдения върху промените във функциите, мащабите и стиловете на застрояване в града. Също така правя предположението, че постсоциалистическите градове представляват класически пример за градска постмодернизация, така както социалистическите градове епитомизират наследството на модерния урбанизъм.

Случаят на Братската могила в Пловдив

Градът е наследяем и наследяван, градовете на различните общества отразяват визията на тези общества за самите себе си и проектират тази визия в бъдещето. Градовете помнят и забравят, спомнят си и изличават различните визии, в постоянно търсене на актуалната идентичност на настоящите си обитатели. Непрекъснатото взаимодействие между градските жители и градските места на паметта е фиксирано във физически артефакти, каквито са паметниците. Паметниците, от една страна, увековечават спомена, създават пространствен наратив и насищат града със спомени, но, от друга, са най-лесният механизъм на забравата, защото могат да бъдат разрушени или просто да останат незабележими при културни и социални промени.

През последните години градът все повече се разраства. Свободно пространство вече почти липсва. Носталгията по детските площадки, парковете, алеите за разходки и спорт започва да се усеща. Разбира се, това не е проблем само в България, а в световен мащаб.

Анонимността и отчуждеността са също неизменна част от живеенето в града. В своята изолираност хората имат болезнената потребност да се обединяват с други, да търсят нови преживявания, които да ги откъснат от рутината на градското ежедневие. Точно на нуждата да си част от нещо, а не просто поредния елемент от тълпата, се основават всички градски организации, микро- и субкултури, в чиято основа лежи идеята за бягство от масовата култура и бунтът срещу унифицирането на тълпата.

Именно прекомерното застрояване и желанието на младите да бъдат различни е причината все по-голяма популярност да придобива един нов спорт - спортът, зависещ от града - parkour. Всъщност parkour е много повече от спорт - той е начин на мислене, на живот и на възприемане на света. Той е субкултура на новото време, придобиваща все по-голяма известност сред градските млади. В него отчетливо се наблюдава как самият град поставя въпроси за смисъла (Кар и Линч 2002: 350).

Да ходиш по тия улици, да седнеш, да посвириш...

В този текст разглеждам какъв е образът на улицата в представите на уличните музиканти в София и по какъв начин те използват публичното пространство, в което протичат техните музикални изпълнения, както и как го организират помежду си. Текстът представя само част от наблюденията ми в магистърска теза, защитена пред катедра „История и теория на културата" на Софийски университет през септември 2009. Теренната работа е проведена през юли и август 2009 в центъра на София. Направени са полуструктурирани интервюта с 13 улични музиканти и включено наблюдение.

През призмата на коалиция „За да остане природа в България", статията повдига въпроси относно формирането на „ново социално движение" и „публична сфера" в постсоциалистическите общества. В никакъв случай не се стремя към изчерпателност или заключения, а по-скоро отправям покана за размисъл и разговор. Следвам критични разработки по Хабермас, за да подчертая пропуски, характерни както за Хабермасовите теории за публичната сфера и новите социални движения (Habermas 1987, 1989), така и за природозащитническата коалиция. Става въпрос за понятието за изместване на социалния конфликт от класи към идентичности при т.нар. „нови социални движения". Нанси Фрейзър разглежда това изместване в рамката на глобалната „постсоциалистическа" ситуация след края на Студената война (Fraser 1997).