В този текст разглеждам конструирането на детската стая в българския социалистически дом през разказите на респонденти. В периода януари - май, 2010 г., в град София, от мен бяха проведени двадесет антропологични (дълбочинни интервюта) с респонденти, родени между 1950 и 1975 година. За анализа условно са откроени две поколения респонденти - първото - на тези родени от 1950г. до към средата на 60-те и второто - на родените между 1965 и 1975г.

Целта на изследването бе спомените за детството да бъдат разгледани в контекста на собствената стая, в частното домашно пространство. Именно по този начин се открояват онези скрити практики, свързани с личното потребление, личните хобита и интереси, които позволяват детството да бъде разказано отвъд понятието „социалистическо".

Пейзажът

Чакам респондентите си в парка върху олющена пейка пред незнаен паметник, довлечен преди време от самото сърце на Сандански и побит по средата на някаква градинка. Паметникът знае много, разказва поучителнo за ‘едно време', за славни борби за свобода, подвизи и мъжественост. Всъщност, честно казано, никой не знае каква точно е ролята и историята му, а и той не заявява каквито и да е било претенции, че иска такъв анализ и внимание. Приел е избраната от съвета на Сандански роля да стърчи и да е интровертен. Същият този паметник преди години доблестно е отстоявал правото си на съществуване в самото сърце на Сандански, свидетелство, може би, за уважението на местните.

 Ил.1. Паметникът през деня и вечерта (Сн. Г.Райжекова)

Сега историята е различна.

Sometimes I feel like I don't have a partner
Sometimes I feel like my only friend
Is the city I live in, the city of angels
Lonely as I am, together we cry

(Red Hot Chilly Peppers, "Under the Bridge")

Пътуваме обратно към София от последния ни терен в Сандански. Изключвам музиката в колата - спътниците ми са одремали след шест дни включени наблюдения до среднощ и безразборно интервюиране на младежи в малкия град. Мисля си за това, че не мога да затворя страницата. Не мога просто да изключа диктофона, да изпразня съзнанието си и да продължа нататък. В главата ми още е гласът на респондента, когото сънувам в нощта след интервюто, репликата „нали ще ми станеш приятелка във Фейсбук", бученето в ушите след репетицията на метaл бандата и всеобщата носталгия по "едно време". Карам към София и не мога да се отърва от усещането, че тези младежи са щастливи там. Противно на оплакванията, че малките градове западат, че няма работа, че всички заминават за Испания, че младите нямат перспектива, а гръцките туристи, носещи икономическо оживление на града, са арогантни и бедни - противно на всичко това тези младежи се чувстват щастливи в малкия град.